Посветено
на барда Красимир Йорданов
Приглушена светлина. След нея бавно настъпва сумрак докато очите се подготвят. В душата пълзи очакване… за наслада, за трепет, за нирвана. Едно примигване и си готов. Отпускаш се назад и вдигаш поглед към небето. Въртят се съзвездията пред очите ти, движат се бавно, чертаят магични фигури, а някъде отзад се стрелва падаща звезда. Опашката ѝ угасва точно до Плеядите и веднага от другата страна на купола се ражда нова, танцува неуморно в такт с музиката и хоп изпуска се и тя, и пада. Пожелаваш си нещо… нещо хубаво, като усещането. Космично усещане. Питаш се къде си. Тялото седи на въртящ се стол, а душата се рее и танцува… като звезда. И знаеш, че всъщност звездите не падат, а просто преминават от левия хоризонт до десния и продължават пътя си някъде в космоса. И пак… и пак… Желание след желание. Не като искане, а като молба и надежда за сбъдване. И накрая забравяш да си пожелаеш нещо. Нищо не искаш. Имаш си всичко. Точно в този момент си имаш всичко. Музика, звездно небе, космос. Затваряш очи за да запомниш мига. И тогава осъзнаваш, че той свири и пее за теб. Украсява мига ти с ноти, зарежда духа ти с усещания точно тук и сега на живо в тъмнината. Ръката му се плъзга по струните докато ти се възнасяш, мечтаеш, танцуваш. Музиката се ражда пред теб. Да можеш да създаваш акорди е магия… велика магия. Гласът му замлъква с последната нота на песента. Миг тишина в тъмнината. Очакване. Чува се плъзгането на ръката му по грифа. И музиката започва отново. Ражда се нова нота, издига се нагоре и тръгва на път като новата звезда на хоризонта отляво. Двете се хващат за ръце и танцуват фламенко в небето. Като партньори в удивителен танц – ноти и звезди, куп звуци и куп светлина. Хармония. И си доволен, и удивен, и ненаситен, и зареден, и благодарен… Не искаш да свършва.
Запалва се малка светлинка и постепенно се зарежда със сила. Бяла, изкуствена и ниска. Придърпва въображението ти и го натиква отново в тялото, отпуснато на въртящия се стол долу на земята. Падаш, бързо, като за миг, като падаща звезда, като затихваща нота, като снишаващ се глас. Изживял си наслада. Благодарен си и зареден. Ръкопляскания, като след велико представление. Всички лампи на земята светват. Небето угасва, китарата замлъква, тихо се сгушва в кожения калъф. Заспиват уморени. И тогава се раждат усмивките. От вратата на Планетариума излизат заредени лица. За нови подвизи, за нови мечти, желания, надежди. Навън е вече нощ. Поглеждаш небето. Там е. И звезди има. Малко по-далечни и малки, но са там. А музика всеки има в сърцето си, когато успее да заглуши крясъците на страховете си. Остава само да вдигнеш поглед и да потърсиш падаща звезда и видиш ли я да не поискаш нищо, осъзнавайки че си имаш всичко…
Даниела Паскова
П.П. Написано след концерта на барда Красимир Йорданов (Див козел) и представянето на музикалния му албум „Свещ“ в планетариума на ВВМУ„Н.Й.Вапцаров“ – Варна – 25 март 2024 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар