из: "Да попиеш в картина" - пролетно

 Топло време, настроение, нови мечти и желание за порив. Шарени цветове, все по-наситеното зелено, спокойни очи и блаженство. Отпускаш душата си и вдишваш дълбоко... пролет.

Отворете прозореца си!

из: "Да попиеш в картина" - Даниела Паскова

"Отворен прозорец… Колко символика има в тези две думи!

Отваряш прозорец. Отваряш очите си – виждаш, отваряш дланите си – прегръщаш, отваряш устата си – изричаш, отваряш душата си – чувстваш, отваряш сърцето си – обичаш.

Отвори се за света и пусни вътре в себе си вятъра. Той носи на крилете си думи, мисли, чувства. Навлизат с порива и те изпълват… като дъх – дълбок и необятен. Попиваш…

Не е трудно да попиеш в картина. Очите виждат, мисълта скача по следите на четката и чертае пътека. Пътеките се сливат и пътят става само един – навътре в теб. Ненаситни сме. Искаме още. Влиза нов порив. И още, и още... Вятърът сменя посоката си и идва момент, в който отваряйки само ще пуснеш навън и няма да попиеш нищо. Заситен ли си? Едва ли. Температурните разлики се компенсират с пренос на топлина. Как се компенсира емоционалното равновесие?

Картините говорят без думи. Няма нужда да четеш. Достатъчно е да попиеш в цветните багри и да погалиш дъгата. "Душата добива цвета, в който са обагрени мислите." – е казал Марк Аврелий. Шарената мисъл храни мечтите, цветните мечти рисуват въображението, а летящото въображение се протяга към копнежа за пъстра палитра. Пролет!"

  Роман "За глътка въздух"
 на Даниела Паскова 
може да се поръча за
15 лв.

Поръчайте си от последните бройки на

Сборник с разкази "Мирише на звезди"

   на Даниела Паскова

   15 лв. 

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg

Свещ под звездния купол

 

 

Посветено

на барда Красимир Йорданов

 

Приглушена светлина. След нея бавно настъпва сумрак докато очите се подготвят. В душата пълзи очакване… за наслада, за трепет, за нирвана. Едно примигване и си готов. Отпускаш се назад и вдигаш поглед към небето. Въртят се съзвездията пред очите ти, движат се бавно, чертаят магични фигури, а някъде отзад се стрелва падаща звезда. Опашката ѝ угасва точно до Плеядите и веднага от другата страна на купола се ражда нова, танцува неуморно в такт с музиката и хоп изпуска се и тя, и пада. Пожелаваш си нещо… нещо хубаво, като усещането. Космично усещане. Питаш се къде си. Тялото седи на въртящ се стол, а душата се рее и танцува… като звезда. И знаеш, че всъщност звездите не падат, а просто преминават от левия хоризонт до десния и продължават пътя си някъде в космоса. И пак… и пак… Желание след желание. Не като искане, а като молба и надежда за сбъдване. И накрая забравяш да си пожелаеш нещо. Нищо не искаш. Имаш си всичко. Точно в този момент си имаш всичко. Музика, звездно небе, космос. Затваряш очи за да запомниш мига. И тогава осъзнаваш, че той свири и пее за теб. Украсява мига ти с ноти, зарежда духа ти с усещания точно тук и сега на живо в тъмнината. Ръката му се плъзга по струните докато ти се възнасяш, мечтаеш, танцуваш. Музиката се ражда пред теб. Да можеш да създаваш акорди е магия… велика магия. Гласът му замлъква с последната нота на песента. Миг тишина в тъмнината. Очакване. Чува се плъзгането на ръката му по грифа. И музиката започва отново. Ражда се нова нота, издига се нагоре и тръгва на път като новата звезда на хоризонта отляво. Двете се хващат за ръце и танцуват фламенко в небето. Като партньори в удивителен танц – ноти и звезди, куп звуци и куп светлина. Хармония. И си доволен, и удивен, и ненаситен, и зареден, и благодарен… Не искаш да свършва.

Запалва се малка светлинка и постепенно се зарежда със сила. Бяла, изкуствена и ниска. Придърпва въображението ти и го натиква отново в тялото, отпуснато на въртящия се стол долу на земята. Падаш, бързо, като за миг, като падаща звезда, като затихваща нота, като снишаващ се глас. Изживял си наслада. Благодарен си и зареден. Ръкопляскания, като след велико представление. Всички лампи на земята светват. Небето угасва, китарата замлъква, тихо се сгушва в кожения калъф. Заспиват уморени. И тогава се раждат усмивките. От вратата на Планетариума излизат заредени лица. За нови подвизи, за нови мечти, желания, надежди. Навън е вече нощ. Поглеждаш небето. Там е. И звезди има. Малко по-далечни и малки, но са там. А музика всеки има в сърцето си, когато успее да заглуши крясъците на страховете си. Остава само да вдигнеш поглед и да потърсиш падаща звезда и видиш ли я да не поискаш нищо, осъзнавайки че си имаш всичко…

Даниела Паскова

 

П.П. Написано след концерта на барда Красимир Йорданов (Див козел) и представянето на музикалния му албум „Свещ“ в планетариума на ВВМУ„Н.Й.Вапцаров“ – Варна – 25 март 2024 г.