из: "Да попиеш в картина" - пролетно

 Топло време, настроение, нови мечти и желание за порив. Шарени цветове, все по-наситеното зелено, спокойни очи и блаженство. Отпускаш душата си и вдишваш дълбоко... пролет.

Отворете прозореца си!

из: "Да попиеш в картина" - Даниела Паскова

"Отворен прозорец… Колко символика има в тези две думи!

Отваряш прозорец. Отваряш очите си – виждаш, отваряш дланите си – прегръщаш, отваряш устата си – изричаш, отваряш душата си – чувстваш, отваряш сърцето си – обичаш.

Отвори се за света и пусни вътре в себе си вятъра. Той носи на крилете си думи, мисли, чувства. Навлизат с порива и те изпълват… като дъх – дълбок и необятен. Попиваш…

Не е трудно да попиеш в картина. Очите виждат, мисълта скача по следите на четката и чертае пътека. Пътеките се сливат и пътят става само един – навътре в теб. Ненаситни сме. Искаме още. Влиза нов порив. И още, и още... Вятърът сменя посоката си и идва момент, в който отваряйки само ще пуснеш навън и няма да попиеш нищо. Заситен ли си? Едва ли. Температурните разлики се компенсират с пренос на топлина. Как се компенсира емоционалното равновесие?

Картините говорят без думи. Няма нужда да четеш. Достатъчно е да попиеш в цветните багри и да погалиш дъгата. "Душата добива цвета, в който са обагрени мислите." – е казал Марк Аврелий. Шарената мисъл храни мечтите, цветните мечти рисуват въображението, а летящото въображение се протяга към копнежа за пъстра палитра. Пролет!"

  Роман "За глътка въздух"
 на Даниела Паскова 
може да се поръча за
ЦЕНА 12 € 

Поръчайте си от последните бройки на

Сборник с разкази "Мирише на звезди"

   на Даниела Паскова

   ЦЕНА 15 € 

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg

Свещ под звездния купол

 

 

Посветено

на барда Красимир Йорданов

 

Приглушена светлина. След нея бавно настъпва сумрак докато очите се подготвят. В душата пълзи очакване… за наслада, за трепет, за нирвана. Едно примигване и си готов. Отпускаш се назад и вдигаш поглед към небето. Въртят се съзвездията пред очите ти, движат се бавно, чертаят магични фигури, а някъде отзад се стрелва падаща звезда. Опашката ѝ угасва точно до Плеядите и веднага от другата страна на купола се ражда нова, танцува неуморно в такт с музиката и хоп изпуска се и тя, и пада. Пожелаваш си нещо… нещо хубаво, като усещането. Космично усещане. Питаш се къде си. Тялото седи на въртящ се стол, а душата се рее и танцува… като звезда. И знаеш, че всъщност звездите не падат, а просто преминават от левия хоризонт до десния и продължават пътя си някъде в космоса. И пак… и пак… Желание след желание. Не като искане, а като молба и надежда за сбъдване. И накрая забравяш да си пожелаеш нещо. Нищо не искаш. Имаш си всичко. Точно в този момент си имаш всичко. Музика, звездно небе, космос. Затваряш очи за да запомниш мига. И тогава осъзнаваш, че той свири и пее за теб. Украсява мига ти с ноти, зарежда духа ти с усещания точно тук и сега на живо в тъмнината. Ръката му се плъзга по струните докато ти се възнасяш, мечтаеш, танцуваш. Музиката се ражда пред теб. Да можеш да създаваш акорди е магия… велика магия. Гласът му замлъква с последната нота на песента. Миг тишина в тъмнината. Очакване. Чува се плъзгането на ръката му по грифа. И музиката започва отново. Ражда се нова нота, издига се нагоре и тръгва на път като новата звезда на хоризонта отляво. Двете се хващат за ръце и танцуват фламенко в небето. Като партньори в удивителен танц – ноти и звезди, куп звуци и куп светлина. Хармония. И си доволен, и удивен, и ненаситен, и зареден, и благодарен… Не искаш да свършва.

Запалва се малка светлинка и постепенно се зарежда със сила. Бяла, изкуствена и ниска. Придърпва въображението ти и го натиква отново в тялото, отпуснато на въртящия се стол долу на земята. Падаш, бързо, като за миг, като падаща звезда, като затихваща нота, като снишаващ се глас. Изживял си наслада. Благодарен си и зареден. Ръкопляскания, като след велико представление. Всички лампи на земята светват. Небето угасва, китарата замлъква, тихо се сгушва в кожения калъф. Заспиват уморени. И тогава се раждат усмивките. От вратата на Планетариума излизат заредени лица. За нови подвизи, за нови мечти, желания, надежди. Навън е вече нощ. Поглеждаш небето. Там е. И звезди има. Малко по-далечни и малки, но са там. А музика всеки има в сърцето си, когато успее да заглуши крясъците на страховете си. Остава само да вдигнеш поглед и да потърсиш падаща звезда и видиш ли я да не поискаш нищо, осъзнавайки че си имаш всичко…

Даниела Паскова

 

П.П. Написано след концерта на барда Красимир Йорданов (Див козел) и представянето на музикалния му албум „Свещ“ в планетариума на ВВМУ„Н.Й.Вапцаров“ – Варна – 25 март 2024 г.