Благодаря за прекрасната рецензия на Станка Бонева за моя роман "За глътка въздух", публикувана във вестник "КИЛ" /култура, изкуство и литература/ - издаван от Сдружението на писателите - Варна
„Нелюбовният“ роман на Даниела Паскова
Станка Бонева
Според
авторката романът ѝ не е любовен, а хуманистичен. Склонна съм да се съглася с
нея. Частично. Отношенията между повествователните герои Мая и Виктор са централни
в сюжета, но не са като в розов роман. И тъй като хуманността е синоним на
човеколюбие, включва в себе си и тази
любов също, когато тя е извисяваща.
Повествователната линия съдържа в себе си и ретроспекции, и проспекции,
което поддържа читателското любопитство. Датирането на отделните части подсилва
реализма на събитията. Авторката избягва директните сравнения, предпочита
адресатът да ги прави сам. Присъстват разнообразни характеристики на героите.
Наред с речевите, портретните, биографичните и действените, има акцент върху психологическите портрети на героите – често в
синхрон с пейзажи и природни явления, нещо повече – природата получава
своебразна „психологизация“, която функционира като презареждане: Мая чувства
изблик да рисува, лекарят Виктор акумулира сили от разходките с кучето Макс за
тежките преуморяващи дежурства, които при извънредните условия не му оставят
избор да се посвети изцяло на любимата специалност. Общуването между Мая и
Виктор има разнообразни посредници: предметни (рисуваният шал, чаят от шипки) или
живи (Макс), динамични (общите разходки и преживелици) или статични
(съзерцанието един на друг и на света). И хората край тях (Ренета, Росица,
доцент Калчев). Романовите персонажи не просто се срещат, не просто
диалогизират, те битуват в една обща (всеобща, дори световна) атмосфера, в
която всяка лична драма е част от глобалната, белязана със знака на пандемията.
Но акцентът при образа на страха в романа не е
върху „на страха очите са големи“, а е изобразен като преодоляване, като част
малките ежедневни битки на хората със самите себе си. Според знаменитата канадска писателка Маргаред
Атууд страхът е мощен стимулатор. Убедена съм, че авторката мисли като нея. Пристрастието
към трагедията, причинена от Ковид 19, е по преживяно от авторката откъм
страната на спасяващите. Даниела Паскова е медик, който се е сблъскал „челно“ с
борбата на хората за глътка въздух. Затова има право да говори от първо лице за
нещастието. Образът на на пандемията тук
стои встрани от идеята за световна конспирация, извънземна намеса или божие
наказание, като последната перспектива е поднесена с ирония: “Толкова
ли сме били грешни, Господи, че ни
изпрати ад преживе. Май най-грешни от всички са били медиците ни. Защото
навън повечето от хората не се притесняваха за нищо и живееха безгрижно. Даже
се гневяха, че им се потъпква правото на избор дали да останат живи или да
умрат [...] Всичко се променя обаче, когато линейката ги докара на сирени пред
тези, най-големите грешници, които търпеливо работят, пиейки собствеата си пот
в найлоновите гащеризони“.
После
идва отрезвяването: „И хората започнаха да се борят сами, без да знаят дали
ще се получи. Проба – грешка! [...] И ако си от тези, при които грешката не е
фатална, се чувстваш късметлия. [...] Най-използваната фраза и пожелание за
добро утро и довиждане стана “Бъди здрав! [...] Целта не беше щастието и
любовта в живота. Важното беше да оживееш“.
Борбата
за глътката въздух (буквално и метафорично) е изведена чрез личната драма на
Мая или животоспасяващата кауза на медиците чрез образа на Виктор. Заболяването
астма на героинята е само една от проекциите на стремежа към виталност. Потресаващи
са картините, свързани с битката за всеки пациент и самоотвержеността на болничния
персонал. Колкото до Асен, неговото пространство е обречено, неговите „глътки
въздух“ са самоутвърждаването и самодоказването, само че чрез насилие и агресия.
Те не са проекции на жизнеността. Като че ли маргинализирането на героя е
предопределено от ранното му детство. Само че за разлика от него, Мая, която има
сходна съдба и също е обект на тормоз, не се превръща в насилник. В случая
нейният шанс е досегът с изкуството – тя рисува. Нейната духовна територия е друга. Докато при Асен няма шанс за спасение, той не
съумява да се оттласне от насилието, с което е „закърмен“; вследствие
пиянството, наркозависимостта, лудостта и убийството на човек в затвора идват
като естествени функции. При този герой няма светли моменти, освен чувството на
първата любов, с което той не знае как да постъпи поради липса на адекватни
примери. Никой не го е учил на любов, не е виждал любов, затова не разпознава
своята истинска глътка въздух и логично опорочава единствената си възможност за
спасение. След което започва да замества любовта с нейни сурогати, които превръща
в свои жертви. Или я бърка с рижата си детска кукла Барби?
Докато в
болницата за „мръсна зона“ е номинирана (без отрицателен знак) територията на
застрашените заразноболни хора, които се борят за оцеляване, при Асен такава
зона е неговото съзнание.
В крайна
сметка посланието в този „нелюбовен“
роман е любовта и честните пътища, които водят към нея: „Важното е да борим
с всички сили за щастието и любовта, така като тялото ни се бори всяка секунда
за глътката въздух, за да можем да дишаме“.
На мен
книгата ми подейства презареждащо. Бих използвала клишето „жизнеутвърждаващо“
като функция. И на финала установих, че все повече ми харесва чаят от шипки.
Роман "За глътка въздух"
на Даниела Паскова
може да се поръча за
15 лв.
