Съдбата и дилемите

 Дали пътят в живота ни е предначертан предварително?

Дали бихме могли да избегнем грешките, ако виждахме бъдещето си?

Аз не искам да зная бъдещето си? Тази мисъл ме плаши. Защото каквото и да е то, добро или лошо, трезвият мозък не би бил способен да го следва, ако знае развръзката и края на всяка история. Способността на човек постоянно да се съмнява в изборите си, да мисли и преценява ситуациите е привилегия, а не недостатък. Нека не ни се отнема това право.

Мислиш, че съдбата чертае пътя ти. Няма лошо. Мисли си за такива глупости. Ще живееш по-спокойно, залъгвайки се, че изборите в живота ти са предначертани от някаква "висша сила". Всички обаче, дълбоко в себе си знаем, че заставайки пред дилема още в първата секунда вече сме взели решението, направили сме избора, знаем къй път е нашия... И факта, че въобще имаме някакъв избор ни поставя на горното стъпало... ей там при съществата, които могат да мислят.

Сърцето или разума? Най-голямата дилема в живата на всеки човек. Но пък какво ли би било да нямаме този избор...?

И ето така се чувства някой застанал пред подобна дилема:

из романа "За глътка въздух":

"Виктор решително стана, отвори вратата и заключи отвън. Тръгна към апартамента на Мая.

Нощта беше черна. Тъмни облаци се стелеха над свилия се от студ град. Заваля пороен дъжд. Вятърът свиреше и шибаше едни капки в лицето на мрачния, вървящ в нощта мъж. Той стигна до последния блок преди гората. Спря се долу за миг и започна да изкачва стълбите бавно, докато си повтаряше на глас:

– Няма да влизам. Само ще взема Макс и си тръгваме.

Оставаха още три етажа.

– Няма да влизам. Няма…

Той изкачи бавно последните няколко стъпала, застана на площадката пред вратата и още не можеше да спре да повтаря:

– Няма да влизам вътре. Няма да влизам вътре. Няма да вли…

Мая отвори вратата усмихната. Той я видя и като че ли слънце стопли душата му. Гледаше я захласнат. Не можа да каже нищо. Само стоеше пред вратата ѝ.

– Вик, какво става? Защо не звъниш? Целия си се измокрил. Влез да се изсушиш.

Мая отстъпи назад в антрето. Той обаче не помръдна. Стоеше и я гледаше. Краката му омаляха, а ръцете му се разтрепериха. Подпря се на стената, отпусна рамене и по лицето му премина тъмна сянка.

– Няма да влизам. Само ще взема Макс и си тръгваме. Няма да влизам вътре. Само ще… – повтаряше като робот. – Извинявай…

После млъкна, хвана отчаяно с ръка главата си и сведе очи.

– Виктор, какво се е случило?

...

Той излезе навън и тръгна към вкъщи. Студеният вятър брулеше лицето му. Едри капки дъжд се стичаха по косата му и по козината на Макс. Блесна светкавица и освети небето. Беше черно като смъртта. Смъртта, която днес бе изтръгнала от ръцете му три живота. Която дебнеше хората и вилнееше из света като господарка на злото."

...

Поръчайте си книгата с послание от автора.

Цена: 15 лв

   Романът "За глътка въздух"
 на Даниела Паскова 
може да се поръча за
15 лв.

Поръчайте си от последните бройки на

Сборник с разкази "Мирише на звезди"

на Даниела Паскова 

15 лв. 

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg